Европа навлиза в период, в който водата вече не е просто природен ресурс, а все по-сериозен икономически и политически фактор. Рекордно ниските нива на големите реки поставят под изпитание споразумения, сключвани и поддържани десетилетия наред, а основният въпрос вече е не дали държавите ще се договорят, а как ще поделят ресурс, който става все по-малко.
През август нивото на Дунав при Русе е спаднало до минус 101 сантиметра под условната нула. На Рейн плавателната дълбочина край Кауб е паднала до едва 25 сантиметра, което принуждава товарните кораби да използват само малка част от капацитета си. В Италия река По също е на критично ниски нива и поставя под заплаха земеделското напояване.
Това е новото лице на водната криза — не война с армии, а напрежение около договори, квоти, напояване, енергетика и икономически интереси.
Историята показва нещо любопитно. Въпреки прогнозите, че войните на XXI век ще бъдат за вода, държавите много по-често са избирали преговорите. За общи водни ресурси са подписани повече от 3600 договора, докато известният исторически пример за истинска война за вода остава само един.
Но досегашните договори в голяма степен са работили при условие, че има достатъчно вода. Именно това условие започва да изчезва.
Най-голямото предизвикателство пред международните водни споразумения е просто: договорът може да разпредели наличната вода, но не може да създаде нова.
Когато дебитът пада, всеки кубичен метър започва да има значение. Тогава се сблъскват интересите на земеделието, питейното водоснабдяване, производството на електроенергия, индустрията и корабоплаването.
„Договорът разпределя онова, което тече. Когато то намалее, договорът не създава нова вода“ – именно това е ключовият проблем пред Европа при сегашното маловодие.
Така водният недостиг може да не предизвика войни между държавите, но вече поражда протести, съдебни спорове, икономически загуби и силен политически натиск.
България и Гърция – Арда вече не е безплатна вода
България също има пряк пример колко чувствителни могат да бъдат подобни отношения.
На 9 юли 1964 г. България и Гърция подписват споразумение за регулирано подаване на вода от река Арда. По него България осигурява 186 милиона кубически метра годишно между май и септември, основно за напояване на земеделски площи в Гърция. Договореността е действала цели 60 години.
След изтичането на споразумението през юли 2024 г. напрежението бързо се покачва. В началото на 2025 г. повече от сто гръцки трактора блокират района на граничния пункт Кастаниес. Причината е страхът на фермерите, че могат да останат без необходимата вода за поливния сезон. Натискът е насочен към гръцкото правителство да постигне нова договореност с България.
На 2 май 2025 г. двете страни подписват нова петгодишна декларация. Съществената промяна е, че водата вече не се разглежда просто като безвъзмездна доставка – гръцката страна трябва да компенсира услугата по акумулиране, съхранение и регулирано подаване и пропуснатите енергийни приходи на българската каскада.
Този пример показва как водата постепенно се превръща от технически въпрос в икономически ресурс с конкретна цена.
Индия и Пакистан показват докъде може да стигне напрежението.
Още по-сериозен е спорът между Индия и Пакистан около Договора за водите на Инд от 1960 г. Споразумението оцелява през войните от 1965, 1971 и 1999 г., но през април 2025 г. Индия обявява, че го поставя в латентно състояние след нападението в Пахалгам. Пакистан отвръща с предупреждение, че опит за спиране или отклоняване на водата може да бъде разглеждан като акт на война.
И все пак има една ключова подробност: договорът е поставен под въпрос, но физическото подаване на вода не е прекратено. Това показва колко опасна, но и колко сложна е водата като средство за политически натиск. Досега много международни договори за реки са доказвали, че могат да издържат дори войни и тежки политически кризи Но климатичните и хидрологичните условия поставят пред тях различно изпитание.
Как се дели река, когато водата в нея вече не достига за всички? Това е въпросът, който все по-често ще трябва да решават правителства, фермери, енергийни компании и местни власти. Споровете вероятно няма да изглеждат като традиционни войни. Те ще бъдат битки за квоти, язовири, разрешителни, компенсации, напояване и производство на електроенергия.
И именно тук може да се окаже най-големият риск. В продължение на десетилетия Европа създаваше договори за това как да разделя водата, когато тя е достатъчна. Сега идва моментът да разберем дали същите договори могат да издържат, когато водата започне да не стига./zemedeleca.bg
