В България има един бизнес, който сякаш никога не фалира. Един бизнес, който не се страхува от конкуренция, икономически кризи, високи цени на електроенергията или недостиг на работна ръка. Един бизнес, в който не е задължително да произвеждаш, да създаваш или да рискуваш собствените си средства. Достатъчно е да имаш власт, влияние и достъп до правилните хора. Този бизнес се нарича политика.
Разбира се, политиката по своята същност не е бизнес. Тя би трябвало да бъде служба в интерес на обществото. Но през последните десетилетия в България все по-настойчиво се налага усещането, че обществената служба се е превърнала в инструмент за икономическо влияние, разпределяне на средства и контрол върху цели сектори.
И може би точно тук се крие една от най-големите трагедии на българския преход. Някога човек влизаше в политиката, поне на думи, за да променя обществото. Днес все по-често остава впечатлението, че влиза, за да промени собственото си положение. Защото политиката отваря врати, които обикновеният предприемач понякога не успява да отвори с години труд, инвестиции и лишения.
Тя дава достъп до властта, държавната администрация, обществените поръчки, европейските средства, регулаторните органи и управлението на огромен публичен ресурс. А където има публичен ресурс, има и интереси.
И големият въпрос е кой управлява тези интереси – държавата в полза на обществото или политическите кръгове в своя полза?
Когато политиката започне да управлява бизнеса
Нормалната икономика се развива чрез конкуренция. По-добрият продукт, по-ниската цена, качествената услуга и способният предприемач би трябвало да определят кой успява.
Но какво се случва, когато към тази конкуренция се добави още едно, неофициално условие – политическата близост? Тогава вече не е достатъчно да си добър строител, производител, земеделец или предприемач. Трябва да познаваш някого. Някого в министерството. Някого в общината. Някого в политическата централа. Трябва да знаеш кой взема решенията, кой определя условията и кой в крайна сметка разпределя парите.
Не твърдя, че всяка обществена поръчка е предварително договорена или че всеки политик е корумпиран. Това би било несправедливо и невярно обобщение.
Но когато политическите контакти могат да се превърнат в конкурентно предимство, самият пазар започва да се изкривява. А когато пазарът е изкривен, почтеният бизнес плаща цената.
Големите пари не винаги следват най-добрите. Понякога следват най-близките до властта.
Пътища, магистрали, болници, ВиК инфраструктура, енергетика, обществени услуги, европейски проекти – всяка година през държавата и общините преминават огромни финансови средства.
Тези средства не са собственост на управляващите. Те са парите на българските граждани. Но именно политическата власт определя приоритетите, бюджетите и назначенията на хората, които организират разходването им. И тук възниква опасната възможност политиката да престане да бъде арбитър и да се превърне в участник в икономическата игра. Вместо властта да създава равни условия за бизнеса, се появява риск тя да започне да избира победителите.
Европейската комисия отчита сериозни проблеми с конкуренцията при обществените поръчки у нас. През 2025 г. 41% от процедурите са били с един-единствен кандидат, а 27% от възлаганията са били извършени пряко, без предварително публикуване. Тези числа сами по себе си не доказват корупция. Но показват среда, в която конкуренцията е ограничена и съмненията за зависимости не могат да бъдат пренебрегнати.
И ако близостта до властта започне да носи повече предимства от качеството на труда, тогава предприемачеството постепенно се превръща в зависимост.
Смяната на властта – промяна или просто „Стани, за да седна“?
Това може би е най-болезненият въпрос. Години наред българските граждани гласуват за промяна. Сменят се партии, министри, депутати, кметове и ръководители на институции. Но променя ли се действително начинът, по който функционира системата? Или просто се сменят хората, които стоят в началото и в края на финансовите потоци?
Вчера едни са били близо до властта. Днес други. Вчера едни фирми са били сред предпочитаните партньори. Днес на тяхно място се появяват други. Вчера едни политически фигури са разполагали с влияние. Днес същото влияние се упражнява от техните политически противници. Това е същността на принципа „Стани, за да седна“.
Не промяна на правилата, а промяна на хората, които се възползват от тях. Не премахване на зависимостите, а пренасочването им. Не освобождаване на бизнеса от политиката, а поставянето му в нова политическа зависимост. И ако това е моделът, какво всъщност печели обществото от поредната политическа промяна?
Защо никой не иска да напусне политиката?
Замисляли ли сме се защо толкова много хора се борят да останат в политическия живот с десетилетия? Защо след загубени избори не напускат, а създават нови партии, нови коалиции и нови политически проекти? Защо политически противници, които вчера са се обвинявали взаимно, утре могат да седнат на една маса и да управляват заедно?
Разбира се, има хора, които остават в политиката заради убежденията си. Има почтени политици, които действително работят в обществен интерес. Но има и друг въпрос. Дали за част от политическата класа властта не се е превърнала в начин на живот, от който е изключително трудно да се откажеш? Защото с властта идват влияние, контакти, възможности и обществено положение. А понякога загубата на власт означава и загуба на икономическите интереси, които са се изградили около нея.
Може би затова политическите битки в България понякога изглеждат толкова ожесточени. Не защото спорът е за идеи, а защото залогът е кой ще контролира ресурсите.
Най-голямата жертва е независимият бизнес
В една такава среда най-трудно оцелява не непременно слабият, а независимият. Онзи предприемач, който не иска да се обвързва с политически партии. Онзи производител, който предпочита да инвестира в машини, вместо в политически контакти. Онзи строител, който иска да печели поръчки с качество, а не с телефонни обаждания. Онзи земеделец, който иска справедлив достъп до подпомагане, а не привилегии.
Защото когато политическото влияние се превърне в икономическо предимство, независимият бизнес може да се окаже в неравностойно положение. И тогава държавата не просто затруднява предприемачеството. Тя рискува да го подчинява.
А зависимият бизнес трудно може да бъде свободен. Той започва да се съобразява не само с пазара, а и с политическата конюнктура. Днес подкрепяш едни, защото управляват. Утре търсиш път към други, защото властта се е сменила. Постепенно икономическата инициатива отстъпва място на политическото оцеляване.
Може ли политиката да унищожи икономиката, от която самата тя се храни?
Тук е големият парадокс. Политическата власт съществува благодарение на обществото и икономиката, които я издържат. Бизнесът произвежда, инвестира, създава работни места и плаща данъци. Работещите граждани също плащат данъци. А с тези средства функционират администрацията, институциите и цялата публична система. Но ако политиката започне да подчинява икономиката на собствените си интереси, тя постепенно отслабва именно тази основа.
Защото предприемачът, който не вижда справедливост, спира да инвестира. Младият човек, който не вижда възможност да успее със знания и труд, започва да търси бъдещето си другаде. А обществото, което не вярва в равните правила, постепенно губи доверие в държавата.
Най-опасното е, че така се създава порочен кръг. Зависимият бизнес поддържа политическото влияние, а политическото влияние поддържа зависимия бизнес. И този кръг трудно се прекъсва само с избори.
Не ни трябват нови господари на старите парични потоци
България няма нужда просто от нови лица, които да заемат местата на старите. Няма нужда от поредната политическа сила, която обещава промяна, но след изборите възпроизвежда същите механизми. Нужни са правила, които правят политическата протекция безполезна. Обществени поръчки с реална конкуренция. Институции, които не зависят от партийни централи. Контрол върху публичните средства, който не се включва и изключва според това кой управлява. Икономика, в която успехът не зависи от това чий телефонен номер имаш. Истинската промяна няма да настъпи тогава, когато една партия замени друга. Тя ще настъпи тогава, когато смяната на властта престане да означава смяна на икономическите победители.
И накрая – един въпрос към всички нас
Ако най-сигурният път към богатство и влияние в една държава минава през политиката, а не през създаването на реална стойност, какво бъдеще има тази държава? Какво послание изпращаме на младите хора? Че няма смисъл да бъдат добри инженери, лекари, земеделци, предприемачи или учени? Че най-важното умение е да намерят правилната партия и правилния политически покровител?
Не. България заслужава много повече. Политиката трябва да служи на икономиката и обществото, а не икономиката и обществото да служат на политиката. Държавата не е частна фирма. Бюджетът не е партийна каса. Обществените поръчки не са награда за политическа вярност. И властта не е наследствено право върху парите на българските граждани.
Защото държава, в която политиката се превърне в най-доходоносния бизнес, рано или късно рискува да остане без истински бизнес. А когато това се случи, няма да има значение кой е спечелил изборите. Защото всички останали ще сме загубили.
Авторски размисъл за властта, парите и една държава, в която политическите връзки все по-често изглеждат по-важни от труда, знанията и предприемачеството.
Адв. Гънчо Гънчев: Авторска позиция за „Мандат Нюз“ – Пулсът на деня
